Понякога, когато сме изправени пред трудност или попаднем в неловка ситуация и не можем да овладеем стреса, на който сме подложени може да реагираме по странен начин. Вместо да се изправим лице в лице с предизвикателството, ние подсъзнателно изкривяваме вътрешната си история за случващото се в нещо различно. Нещо, което е по-приятно или нещо, което мислим, че можем да контролираме. А замисляли ли сте се защо е така?

Може би сте чували термина защитен механизъм и днес в тази статия ще поговорим именно за видовете защитни механизми. Важно е да открием кои от тях използваме най-често и в кои ситуации. Самоосъзнаването е част от личностното израстване, крачката, която ни води напред към желаната промяна и смяна на неефективните модели.

Или казано с други думи защитните механизми са несъзнателно поведение или психологически стратегии, които хората използват, за да избегнат изпитването на безпокойство, дискомфорт или заплахи за егото. Често срещани примери за защитни механизми включват отричане, проекция, рационализация, потискане и много други.

Тези защитни механизми ни предпазват от вреда – емоционална, умствена и дори физическа. Те ни помагат да преодолеем неудобните чувства и да преминем през трудни ситуации, могат да бъдат полезни или вредни в зависимост от обстоятелствата, при които се използват и дали се прекалява с тях. 

Има различни видове защитни механизми, вариращи от примитивни и невротични до зрели и адаптивни. По-примитивните защитни механизми са ефективни в краткосрочен план, но по-малко ефективни в дългосрочен план. Те са предпочитани от деца и възрастни, които все още не са научили по-добри начини за справяне със стреса

Примерите за примитивни защитни механизми включват:

• Отричане;
• Регресия;
• Действеност;
• Дисоциация;
• Проекция;
• Формиране на реакция.

По-напредналите защитни механизми включват:

• Потискане;
• Сублимация;
• Компенсация;
• Рационализация;
• Хумор и др.

Нека да разгледаме примитивните защитни механизми, заедно с някои примери за това как умът може да ги използва:

Отричане

Отричането е отказът да се приеме реалността, че нещо болезнено се е случило или все още се случва. То се счита за нарцистична и незряла защита, тъй като функционирането му отхвърля реалността. Човек, който отрича, ще се държи така, сякаш тревожното събитие или мисъл просто не съществуват, в стремежа си да се предпази от болката. Той отказва да говори за проблема или да признае чувства, свързани с него. В практиката си до момента мога да кажа, че това е основният механизъм използван при децата, за ​​да се справят с травма или хроничен стрес. „Щом отричам, значи не е станало!“, „Няма да говоря за това, защото не е истина!“ и т.н.

Този защитен механизъм често се използван и от хора със зависимости (без значение от вида – алкохолна, хазартна или от психоактивни вещества). Обикновено тези хора отричат, че поведението им причинява сериозни проблеми на тях самите или близките им, смятат, че владеят положението и когато решат без проблем могат да спрат, но това е само защитен механизъм, позволяващ им да игнорират реалността. В повечето случаи отричането се използва, докато се стигне до значителни загуби, като раздяла със семейството, загуба на работа или дом, финансов срив и др. 

Отричането може да предотврати безпокойството в краткосрочен план, но само удължава проблема в дългосрочен план.

Регресия

Регресията е връщане към по-ранен етап от психологическото развитие. Може да звучи странно, но това също е доста чест защитен механизъм, характерен не само за децата, но и за възрастните. Чисто защитно човек, връщайки се към по-ранен етап от своето развитие, се опитва да се справи с определени видове стресови ситуации. Концепцията за регресия е свързана с теорията на Фройд, че личността се развива през поредица от етапи. Когато човек не е разрешил предизвикателствата на определен етап, той може да се фиксира. Регресията ви връща обратно към сцената и поведението на тази фиксация.

При малките децата доста често регресията се наблюдава след раждане на друго дете в семейството (неволно изпускане, отказ да се обличат и хранят сами, желание да получават същите грижи, каквито и бебето, и др.)

Например, при високо ниво на стрес, възрастен може да откаже да стане от леглото и да започне деня си. Вместо това той може да остане у дома, където се чувства сигурен и защитен. Могат да се развият и неясни физически оплаквания без забележими симптоми, тъй като през детството това поведение може да е донесло внимание и грижа от родител или близък. За претовареното его на възрастните, да си у дома и да си болен изглежда по-приемливо, отколкото да се сблъскаш с безпокойството от проблемите на деня.

Това показва, че човек може да се върне обратно към тези много познати модели на взаимодействие, без дори да го осъзнава!

Действеност

Чрез този защитен механизъм човек си позволява да изрази мисли или чувства, които иначе не би могъл да изрази. Например, вместо да каже „Ядосан съм ти“, малкото дете може да счупи играчката си, да разхвърля стаята или друга беля, докато при възрастния, който активира този защитен механизъм, е възможно да удари масата или да затръшне вратата, в знак на неизказана емоция. Действието се извършва с идеята, че това поведение му помага да освободи напрежението, без да го насочва към истинската причина за него. Действието му изразява желанието по символичен и изкривен начин. Проблемът е, че в много случаи този начин на справяне с реалността води до самонараняване, тъй като човекът прехвърля върху себе си тези негативни мисли или чувства.

Проекция

Използвайки този защитен механизъм, човек приписва на друг човек чувства, желания или действия, които са негови, но не ги разпознава като такива. По-лесно е те да са присъщи на някой друг, за да може човек да се справи със ситуацията, в противен случай се налага да ги признае, а това от своя страна ще доведе до дисбалансиране на представата за себе си.

При децата те се приписват най-често на друго дете в детската градина, приятелче в парка или дори на родител. Докато при възрастните проекцията най-често е спрямо половинката или партньора. 

Чрез проекцията човек изпитва облекчение и може да поддържа по-малко напрегната връзка с „егото си“. 

Формирането на реакция

Това е защитен механизъм, който Анна Фройд нарича „да вярваш в обратното“. При него човек надхвърля отричането и се държи по начин, противоположен на това, което мисли или чувства. Обикновено образуването на реакция се характеризира с преувеличено поведение, като показност и натрапчивост. Съзнателното поведение се възприема, за да компенсира свръхкомпенсацията на безпокойството, което човек изпитва по отношение на своите социално неприемливи несъзнателни мисли или емоции.

Пример за този защитен механизъм може да бъде дразнене или обиждане на човек, към който се има романтичен интерес. Както и обратното – формирането на реакция може да се наблюдава при някой, който е прекалено добър към човек, когото не харесва. 

Дисоциация 

Този защитен механизъм кара човека да губи представата за времето или дори за собственото си „его“, което обикновено води до загуба на спомени и обичайни мисловни модели. Когато този механизъм се задейства, човекът се дистанцира от случващото се, сякаш не е истина като по този начин се предпазва. Това е често срещан механизъм след травма, тъй като осигурява временно бягство (при хора, претърпели малтретиране като деца или при тези, които не са успели да се защитят от агресия). Проблемът е, че тези хора прибягват толкова много до дисоциация, че са склонни да развият образ, отделен от себе си и света, което ги прави непроницаеми както за положителни, така и за отрицателни преживявания.

Статията ще продължи с останалите защитни механизми, които ще разгледаме  в Защитни механизми – II част (очаквайте скоро).

Запазете своя час за психологическа консултация ТУК